Monika’s Musings

miscellaneous tidbits on marketing, advertising, and life in general

Тъжни размисли в четвъртък вечер

September12

Disclaimer: по принцип страня от подобни излияния on the interwebs, но пък това си ми е личният блог, моето си пространство. Криво ми е много и ще си помрънкам.

Така ми се стече животът, че имаше много промяна в него – нови места, нови емоции и най-вече нови хора. Непрекъснато. Имам приятели, чиито имена не мога да произнеса съвсем правилно, поради особеност на гласните струни, която ние европейците нямаме. Имам познати от държави, за чието съществуване не подозирах (ОК, тук е мястото всички колежани да се обединим и да си поискаме парите за уроците по география обратно. You know what I’m talking about). Така е и досега – точно взема да се почувствам съвсем на място и съдбата ме ритва силно по задника и ме изпраща далееч извън зоната ми на комфорт (справка: Унгария).

В цялата динамика на всички тези нови хора, обаче има нещо изключително стабилно: една малка групичка девойки, с които се знаем от първи клас (с част от тях и от детската градина дори). Истината е, че с годините доста се разминахме – всяка пое по своя път и направи своите избори, които ни отведоха на съвсем различни места – и в прекия и в преносния смисъл. Виждаме се рядко всичките, най-малкото защото са много редки моментите, в които сме по едно и също време в София.

Срещите с тези момичета винаги са ми били адски мили и приятни – това са хората, които най-буквално те връщат в първи клас. Пред техните очи си израстнал, си се променял многократно, продължаваш да се променяш. Може и да не знаеш във всеки момент какво става с тях, но когато се видите, винаги искрено искаш да знаеш и се надяваш да са добре, много добре. Носталгията по милия детски спомен ти дава възможността колкото и да си се отдалечил (волю или неволю) да се върнеш към тях, а така и към себе си. Сещате се, нали? Всеки има такива приятелства. За мен са един вид safety net. В тяхната компания се чувствам комфортно, знам, че винаги ще са на моя страна, няма да ме съдят ако направя някоя глупост и т.н. И това, разбира се, е реципрочно … си мислех аз. До този вторник.

Уговаряхме се да се видим – през ФБ. Насред купища служебни и лични ангажименти, видях thread-a от съобщения, от които последното беше: “Ние ще излезем към 16-17ч. с xxxxx и yyyyyy [детето и мъжа]. В Борисовата най-вероятно. Поне аз разбрах миналия път, че ще събираме децата да се видят. Кaто сте там, звъннете.” На това на спящия ми мозък му се стори адкси забавно да отговори “Аз деца си нямам още и няма какво да покажа :( . 4-5 съм още на работа, без изглед скоро да ми свърши денят… А и zzz (едната от девойките) я няма – имаме ли window of opportunity, в който можем да се видим 7-те?”

Стори ми се смешно (не е) – като игра на думи “да се видят” – “да се покажат”…

И с това всичко се промени рязко. Приятелката ми напусна разговора и малко по-късно се появи следния статус: “С по-просташко и обидно отношение от “приятелки” не бях очаквала да се сблъскам. Колко ли още могат да се самозабравят някои хора? Хорската простотия никога не бива да се подценява.”

Явно адски много съм те обидила. За което съжалявам ужасно. И също така се чувствам много глупаво, защото не знам какво чак толкова казах. Аз явно не го разбирам по същия начин, по който ти, което е лошо, защото така рискувам отново супер да те засегна, при това без да искам… На няколко пъти го прочетох – тъпо е, да. Но защо е просташко и толкова обидно? Ако не ми го обясниш – няма как да го разбера. Опитах се да се извиня – явно не искаш или не можеш да ми простиш.

Отначало реших да не обръщам внимание на думите, да ги подмина. Очевидно са казани в състояние на афект, което не е най-добрият съветник.

Но …

 

“приятелки”

Колко ли OЩЕ могат да се самозабравят някои хора

Хорската простотия никога не бива да се подценява

 

Думи, които НИКОГА не съм очаквала да чуя по мой адрес. Без диалог – просто хвърлени ей така в пространството. Камо ли от човек, който ме познава от дете. В чиято компания се чувствам най-safe дори да изръся някоя колосална простотия.

Огорчението ми е безкрайно.

Най-малкото, което очаквах беше едно директно “Ей, Ч, кво приказваш бе?”

Явно твоята компания ми е била много по-приятна, от колкото моята на теб.

Жалко.

Be Sociable, Share!
  • Twitter
  • Facebook
  • email
  • Delicious
  • Google Reader
  • LinkedIn
posted under General stuff

Email will not be published

Website example

Your Comment:

*